„Малко дни преди 11 май на 1900-1901 учебна година имах час по пеене в един от третите класове на Ловечкото V-о класно мъжко училище „Йосиф І-й”, гдето учителствах за първи път и първа година. Трябваше да напиша нова песен за учениците, обаче по нямане на готов и подходящ текст, реших да отложа написването ѝ за следния час, а текущия да прекарам в изпяване на разучени песни. 
Един от учениците се бе навел над някакъв учебник и четеше с увлечение напечатаното в него стихотворение на Св. Св. Кирил и Методий от именития наш мислител и поет Стоян Михайловски. Понеже търсех текст, надвесих се и аз да прочета непознатото за мен стихотворение. Още непреполовил бисерните му куплети, в главата ми прозвуча вече вдъхновена от тях музика. Пред черната дъска се мъдреха тебеширени късчета. 
В бързината, с която почнах да чертая петолинието, тия дребни късчета се топяха между пръстите ми или се пръскаха на вси страни, обърнати на прах. Учениците – всякога будните ловчански ученици, разбраха, какво ми трябва. Повече от двама-трима се втурнаха в дирекцията за тебешир. Написването на музиката за четири еднородни гласа не трая повече от петнадесет минути, обаче за първи път в живота си и аз почувствах нужда от повече ръце. Имах на разположение още тридесет минути, време, достатъчно да разуча песента поотделно и да опитам дружно. 
След първото ѝ изпяване в хор, удари звънецът, но учениците, мнозина от, които бяха и певци в ръководения от мен ученически църковен хор, станаха прави и ме помолиха да прекараме междучасието в неколкократно изпяване на новата песен. Те дори не изчакаха моя отговор и запяха с такава сила на прелели от възторг детски гласове, че всичкия шум от настъпилото междучасие заглъхна. Учители и ученици се трупаха пред вратата на класа, за да слушат каквото не бяха чули до тоя ден. ”