В днешното време на безпрепятствени комуникации, когато някои носят два, а понякога и три телефона в джобовете си, си спомням какво ходене по мъките беше да си прокараш стационарен домашен телефон вкъщи по времето на соца. Интересното беше това, че в провинцията това ставаше по-лесно, отколкото в големите градове и в столицата. В София моето семейство се сдоби с телефон точно шест години след първоначалното подаване на молбата. Непрекъснато се говореше за някакво разширение на централите, което чакахме като някакво изключително събитие.

Естествено имаше и друг път, по т. нар. втори начин. Това тайнствено звучащо като съзаклятие словосъчетание означаваше да се намери съответната връзка. Да се даде каквото е необходимо за почерпка на няколко души по веригата и се сдобиваш с мечтания домашен абонат. И най-интересното беше това, че този човек понякога не беше нависоко в йерархията, можеше един най-обикновен телефонен техник да свърши работа. Естествено телефонът беше дуплексна двойка. Това означаваше два абоната, закачени на една линия.

Когато единият говореше, другият трябваше да изчаква. Неудобство, с което обаче се свикваше, то беше общо за всички. Е, имаше и единични телефонни постове, но те бяха за другарите. И то не за всички, а само за онези, които бяха на високи позиции. И накрая един друг куриоз – днес е точно толкова трудно да се откажеш от стационарния си телефон, колкото беше преди 40-50 години да го прокараш. Цветан Стойчев/retro.bg