26 деца, отвлечени заедно с училищния автобус в Чоучила, Калифорния през далечната 1976 г., закопани под земята и оставени дни без храна и вода, си спомнят за ужаса. У всички тях е останала травмата, спомените за преживения ад. Те са били на възраст от 5 до 14 години. Сега разказват за всичко това в документален филм на CNN – Chowchilla. Едно от децата, тогава 14-годишно, което успява да избяга и да освободи заложниците, днес е наркоман. 10-годишно момиче, което пък е опитвало да успокоява всичките си приятели, години по-късно се самоубива. 6-годишно тогава момче, което вече е голям мъж, пък не може да спи. 

„Не мога да спя. Не искам и да заспивам, защото започвам да сънувам. Сънувам онзи ден, когато заедно с моите приятели и съученици бяхме буквално погребани живи. Все още усещам миризмата на повръщано и урина. Все още виждам тъмнината под земята. Чувам звуците и усещам пръстта над главата си. “ 

Това разказва Линда Карехо Лабендейра. Тя е едно от 26-те деца, отвлечени през далечния 15 юли 1976 година. Тогава те се прибират от басейн с училищния автобус. Той е засечен от 

Тийнейджърка откри стрелба в руско училище, има убити и ранени 
Те са въоръжени. Пленяват шофьора и всичките 26 деца, които тогава са на възраст между 5 и 14 години. Натоварват ги в два микробуса и ги откарват в мина в Чоучила, Калифорния. 

Там започва и истинският ужас. Децата, заедно с шофьора Ед Рей, са принудени да влязат в закопан на близо 4 метра под земята автобус. Вътре има мръсни дюшеци, а дървени сандъци с дупки са пригодени за тоалетни. Идеята на похитителите е да вземат 5 млн. долара откуп. Те затрупват капандурата на автобуса с още пръст, а за по-сигурно отгоре слагат тежък акумулатор от камион. 

„Нямахме представа дали ще оцелеем. Не знаехме какво се случва. По-малките деца не спираха да плачат. Толкова години по-късно аз 

все още не мога да забравя това 
разказва Лабендейра. Нейният ужас се повтаря няколко пъти през годините, след като разбира, че един по един похитителите излизат на свобода, въпреки че са осъдени на 27 доживотни присъди. Братята Ричард и Джеймс Шонфелд и Фред Уудс са заловени няколко дни след похищението. 

Те допускат грешката да легнат да спят, след като са заровили жертвите си. Шофьорът Ед Рей обаче измисля план. Той скупчва дюшеците един върху друг и така успява да стигне до капандурата. С много мъки я отваря и изкарва децата едно по едно. 

Полицията не се бави дълго и успява да задържи тримата похитители. Те получават по 27 доживотни присъди 
по една за всяко отвличане 
Съдът ги лишава и от правото на предсрочно освобождаване. През 1980 година обаче апелативен състав на съда отменя първоначалните присъди. Мотивите са – мъжете не са причинили сериозни телесни повреди на децата, следователно трябва да имат шанс за предсрочно освобождаване. Така на свобода през 2012 година излиза Ричард Шонфелд. Три години по-късно е освободен и брат му Джеймс. 

 
Истинският спасител Маршал: Полицията ми открадна момента 
Един от младите герои на този така тежък ден за всички е 14-годишният тогава Майк Маршал. Заедно с шофьора Рей той успява да излезе над автобуса и да започне да разкопава път за бягство. Така двамата извеждат всички похитени. Маршал обаче не получава заслуженото – както от обществото, така и от полицията. Никой не признава заслугата му и той се чувства ограбен и до днес. 

„Вече имаше новинарски екипи пред полицейското управление. Ние отивахме натам, за да дадем показания. Вървях с широка усмивка, която скриваше изтощението ми, но бях горд от себе си. Исках да разкажа всичко на журналистите. Исках да разкажа на целия свят как успяхме да спасим децата“, разказва Майк Маршал. 

Възможността му да го направи обаче е „открадната“ от шериф Тейтъм, който застава пред камерите. 

„Той каза: „Нека да ги оставим да си почиват“, спомня си Майк и така светът не научава за геройския му акт. 

„Това ме преследваше десетилетия“, разказва той пред CNN. 

По думите му, цяла Америка е приела бързо, че истинският герой е Рей, а не той. Така скромният шофьор на автобус става пример за много млади американци, без да има толкова голяма заслуга за това, смята вече порасналият Маршал. Ед Рей дори се сдобива с парк, кръстен на него в Чоучила. 

Казвах на хората, „Майк Маршал ни изкопа. Майк ни изкопа. “ Но никой не слушаше. Дори Маршал се „чувства виновен, че се чувства зле“, каза той. „Спомням си, че си помислих: „Защо се чувствам така? Какво не е наред с мен? “ 

Той се опита да се върне към мисълта: „Хей, знаеш ли какво? На кого му пука? Всички се измъкнахме. Всички сме навън, това е важното“, казва пък неговият приятел Браун, с когото и до днес са близки. 

„Чувствах се като животно, което отива на заколение“ 
„Чувствах се като животно, което отива на заколение“. Това разказва Лари Парк, който по време на похищението е едва на 6 години. 

„Децата нямаха къде да се изкъпят, нямаше вода, нямаше и храна. Някои плачеха“, разказва пък Джоди Хефингтън, която тогава е на 10 години. Тя е и едно от най-големите момичета, което бързо трябва да надскочи годините си и да започне да успокоява по-малките деца. Всички те са скрити в автобус, закопан под земята. Източник Сн. : CNN  bg voice.bg