ЧУТОВЕН ЖИВОТ! Изповедта на разложанина К. Лагадинов - последния подводничар, лежал в сибирски лагер
28 юни 2022 13:29 Mobile watches 11246 прочита Mobile comments 0 коментара

Ако в Холивуд прочетат редовете по-долу, за този невероятен живот - обезателно ще се поинтересуват за героя. Защото животът на Костадин Атанасов Лагадинов, или просто чичо Дине, е не само едно приключение, той е едно необикновено пътуване.

Достатъчно е само да се спомене за четирите години в сибирски лагер и принадлежността му към групата подводничари на Щ-211, пише "Телеграф".

Приключения

Роден е на 11 април 1913 година в Разлог. Баща му по това време е на фронта. От починалата си рано майка той е запазил спомена, за да го споделя с родените след него братя Асен, Борис и сестрата Елена. Завършва в Горна Джумая, днешен Благоевград, всеизвестната Солунска гимназия “Св. св. Кирил и Методий”. Дала на България Гоце Делчев, Даме Груев, Димитър Талев, Андрей Ляпчев, Данаил Крапчев и още плеяда личности. После записва право в Университета.

Първокурсникът прекарва ваканцията си в Разлог, свързва се с Никола Парапунов и започват доставяне и разпространение на социалистическа литература. Провал става някъде по “трасето”. На 1април 1932 година, рано сутринта през пердето той вижда полицаи пред портата на родната си къща. Прескача оградата на задния двор и... дава началото на страховитите приключения в своя живот.

От Партията му казват, че ако го осъдят задочно до 7 години затвор – предава се и отива да ги лежи. Ако са повече, Партията ще се погрижи за него. Т.е. ще се организира бягството му зад граница. Близо година немил и недраг се крие в Дупница, София, стига до Бургас, пак в София. Научава от Държавен вестник присъдата си – 12,5 строг тъмничен затвор и 500 хиляди лева глоба. Ами сега?! Тръгва пак за Бургас с още деветима като неговата сродна съдба. Намират една ”пенсионирана” моторна гемия и отплават на изток.

След няколко дни, по средата на пътя моторът на гемията угасва завинаги, питейната вода им свършва и те продължават към заветната цел с помощта на две гребла. Късмет, срещат се с кораб, оказва се съветски, завързват гемията на буксир и след половин ден вече са в Одеса. Гладни, изтощени и обезводнени.

От брега направо ги затварят в милицията. Проверяват ги да не би да са шпиони. Двайсетгодишният българин се добира до Москва и отива направо при Васил Коларов в Коминтерна. Първоначално лепи автомобилни гуми и работи като шофьор, но след година мечтата му започва да се сбъдва. Завършва танкова и парашутна школа и военната му служба продължава в Първи механизиран танков полк. Охраняващ Кремъл:

“Бях старшина, нещо като командир на рота и всяка седмица, с маршова стъпка водех войниците на баня. Преминавайки през Кремълския площад, веднага забелязвах красивите млади московчанки, които ни се любуваха с навлажнени очи. Една красавица ме посочва на приятелката си и ушите ми, като локатори засякоха: “Смотри, какой красивой солдат”!... С пламъче в очите си спомня блажено 97- годишният чичо Дине.

Арест

И така до 5 август 1937 година. Когато го арестуват и се озовава на Люблянка в НКВД. После го прехвърлят в Бутирския затвор. Обвинението е кратко и ясно - участие в опит за организиране на покушение срещу другаря Сталин: “Слагат ме да седна на стол до маса, срещу мен следовател, на масата писалка и купчина бели листя – „Надо пишет“, ми казва следователят. После ме повеждат през дълги тъмни коридори в килията.

След осем часа пак на същия стол, маса и бели листя. Не ме докоснаха с пръст, но скоро започнаха да ми се размиват дните, нощите седмиците, месеците. В моята килия е лежал Пугачов, а съсед по килия ми беше самият Туполев: „Привилегиите” ми не свършваха дотук.

Бивши съветски министри, зам.-министри и генерали бяха основна част от моето обкръжение в Бутирка. Белите листя си останаха празни и... идва развръзката. Прочетоха ми присъдата, без да съм влизал в съд – осем години тюрма в сибирски лагер.

Лагер

Близо седмица пътувахме с влак до Сивтивкар, Коми. После пеш около 60-70 километра до лагера. Вървяхме стотина “заключенъйх”. Интернационална компания бяхме. Досега си спомням имената на двама китайци... Ти Чуй Фа и Сан Ю Су?! А в лагера – повечето бяха...тежолъйх криминали...рецидивисти и убийци. Но ние бяхме с по-тежки досиета.

Ние бяхме “шпионий”. Дори убийците се държаха надменно и брутално с нас. Под път и над път ни наричаха “шпионий”. Докато един ден не издържах, дръпнах тартора им настрани и от упор му казах на чист руски език: ”Аз съм български революционер! Ако още веднъж ме наречеш шпионин...аз теб ще те убия!”. Дотук беше тормозът ни.

Даже започнаха да ни се подмазват. Но, кучешки студ. Добивахме с кирки асфалтит в открит рудник. Спираха ни от работа само когато температурата паднеше под -42 градуса. Имало е зимни дни, до -60 градуса стигаше. Близо 2 години ни хранеха само с каша - брашно и вода!!! Без никаква мазнина. После сами започнахме да си правим хляб.

Ошибка

Една сутрин в средата на юни 1941 година строиха всички “шпионъйх” и ни казаха, че сме свободни. На мен ми връчиха една бележка. Да ми служи като документ за самоличност до Москва. На бележката началникът на лагера саморъчно беше написал:

“Берия Лаврентий Павлович извиняется. С вами сделано ошибка!“

Свободен

Началото на войната, 21 юни, ме завари във влака. В Москва – направо при Васил Коларов в Коминтерна. Като ме видя такъв, кожа и кости, и в затворническите дрехи, бай Васил се разплака. Веднага се обади във вещевия склад и ме прати да ме облекат. А в склада – четири рускини красавици. Започнаха да ме глезят.

Два часа ме обличаха. Накрая ми дадоха и 300 рубли?! Толкова пари накуп аз не бях виждал никога?! От склада – направо в насрещния ресторант. Донесоха ми лист с яденетата. Започнах да поръчвам...от това 2 пъти, от онова - също 2 пъти, 2 пъти, 2 пъти.

Момчето изпълни масата с храна и хляб и ме пита: “А где другой?”...Я другой, посочих му себе си. Казах му, че съм бил “заключенъйх”. Седна на друга маса насреща ми и с умиление ме наблюдаваше, докато се храня.

После се представих на бай Васил Коларов, а той: „Подготвяме група за изпращане в България с подводница. Сега ще те настаним в една държавна вила и като дойде моментът... отплавате“. След седмица тръгнахме от Курската гара за Севастопол. Всичките 14 души българи ни настаниха във вила Горки. Посочиха ни готвачката. Била любимата готвачка на Лаврентий Берия. Тя идва при мен и ме пита какво най-много обичам да ям. Казах й, че каквото е готвила на Берия, това да бъде и за мен“, продължава изповедта си Костадин Лагадинов.

Необикновен рейс

И така датата 5 август 1941 отново става съдбоносна за чичо Дине Лагадинов. Оборудвани с раници, оръжие, храна и радиостанция ни качват на подводната лодка “Щ-211”. Започва този необикновен рейс. Запознават ни с командира, капитан-лейтенант Александър Девятко. И четиринайсетте се струпахме заедно в едната част на подводницата. Командирът веднага дойде и ни се скара... ще обърнем лодката.

Разпределиха ни и ни казаха да не мърдаме много. През трите дни и нощи пътуване до българския бряг подводницата излизаше над водата само нощем. Командирът Девятко и нашият водач Цвятко Радойнов седяха заедно и ги чувам да си говорят за мен. Много искали да ме оставят в екипажа, но бай Цвятко отсякъл - той отива да оглави антифашистката съпротива в родния си край. А аз обичах да стъпвам на повърхността на подводницата и да се любувам на нощното море. На километър от българския бряг трябваше да чакаме още три нощи.

Защото се случи пълнолуние и нощта беше почти като ден. Казах на командира Девятко, че без шмайзер няма да сляза от подводницата. С усмивка ми даде автомат от зачислените му. Най-после облаци скриха луната и в нощта срещу 11 август в пет надуваеми гумени лодки влязохме в морето. Започнахме да гребем към брега.

Оказа се, че и тримата в лодката - аз, Съби Димитров и Тодор Гърлянов, не умеем да гребем. Колко часа сме се въртели с лодката не знам, но когато стигнахме на брега, до устието на Камчия... от другите нямаше и следа.

Нощен преход

Потеглихме пеш към Сливен. Съби е оттам и той настоя. Дали полицията е знаела вече за нас – и досега не ми е ясно, но Сливен и околността бяха в блокада. Казах на Съби да не рискува, той не ме послуша, тръгна към града и... повече не се върна. Разделихме се с Тодор и всеки потегли към родния си край. Вървях само нощем, денем се криех в гората. Помагах си с компас. Случи се много дъждовна есен. Един сух ден нямаше, докато прекосявах България. И така до средата на октомври, когато наближих родния Разлог.

В отряда

Съдбата ме пожали и при срещата с другарите от отряда. В гората, до едно дърво, гледам лежи унесен в сън въоръжен с пистолет човек. Познах го веднага, въпреки че не се бяхме виждали 8 години – Крум Радонов. Радостен тръгнах към него да го събуждам, а той се стресна в съня си, скочи, извика “Стой, горе ръцете” и... стреля в мен!!! Улучи ме точно в гърдите. Премалял от изненада и с вдигнати ръце започнах да мигам с очи. Нищо ми няма. Ококори от изненада очи и Крум! Позна ме! Попипа ме дали ми има нещо и тогава се прегърнахме. Оказа се, че барутът в патрона е бил влажен и оловото едва се е дотътрило до мен!!!

Но не мога да си простя убийството на брат си Асен. Пак е 5 август, но вече 44-та година. Намира ни едно овчарче в гората, наш ятак, и ни казва, че сръбски партизани има наблизо и искат връзка с нас. Съгласихме се радостни. Съветската армия вече прекосяваше Румъния. Вървим към мястото на срещата, Бетоловото. Асен вървеше след мен и когато видя на стотина метра десетина въоръжени мъже, започна да бяга към тях с възторг: “Братя!”. Задмина ме и само след минута беше свален на колене и разстрелян. Пред очите ми, на 50 крачки! Преоблечени контрачетници се оказаха. Никога няма да си простя, че му позволих да ме задмине и да наруши правилата за безопасност.

След Девети

Много несправедливост имаше и след Девети. Какво мисля за сталинските лагери ли?! Много, много съм мислил за това. Русия не е имала никаква индустрия до съветската власт. После Западът и Америка не им даваха и един долар заем. Трябваше да се започне отнякъде. Може би това е бил единственият начин за построяването на пътища и заводи. На път за лагера в Сибир през 37-а пътувахме по една жп линия.

Гарите бяха дървени бараки. След четири години се връщах по двойна жп линия. Гарите бяха нови, тухлени постройки. Вече имаше съветски танкове, самолети. Всичко това е построено основно от “заключеных”. Не е справедливо, но може би не са имали друг начин. Капитализмът надви над нашия социализъм, но ето виждаме днес, че и тази формула не е справедлива. Сигурен съм, че рано или късно и те ще стигнат до извода - само чрез общонародна собственост ще има социална справедливост!

Ще почакам да се уверя – отново усмивката заигра по лицето на 97-годишния Дине Лагадинов!

Легло

От 1 април 1932, когато минах в нелегалност, та до Заговезни 1945-а не съм имал мое си легло. Къде ли не съм спал?! По тавани, мазета, в гората, на Люблянка, в Бутирския затвор, в лагер в Сибир, в Московска градска тоалетна даже, в подводница, в плевня, в землянка, в пещ... къде ли не. Чак на Заговезни 45-а, като се венчахме с Драга в Банско, и тя ми застла легло. Та до ден днешен... 65 години сме заедно!

Съпругата Драгана е братовчедка на Никола Вапцаров по линия на баба Елена. Като ученичка в София е гостувала често на Никола и Бойка в квартирата им на ул. “Ангел Кънчев”. И тя най-добре знае колко много обич е изпитвала Бойка към Кольо и колко непрактичен към себе си е бил той. С Костадин запознанството им става през лятото на 1942 година. Тя си е във ваканция в Банско. Баща й я взима на нелегална среща с партизаните.

За да им разкаже подробности за процесите и екзекуциите на Цвятко Радойнов, Вапцаров и другите. Тогава пламва искрата между двамата. Макар че не са имали възможност да останат насаме. В началото на 45-а Дине иска ръката на Драга, но без венчавка майка й не му я дава да живеят заедно. И от Заговезни същата година са заедно. Той си довършва правото в университета, тя – агроикономика.

Стриктно следвайки пътя на съдбата си, проблемите на Костадин Лагадинов не приключват. В годините на така наречения култ към личността неприятностите му продължават. Покълва семето на недоверието към него?! Щом е бил в лагер в Сибир - не може да е така без нищо. И как така всички подводничари и парашутисти ги избиват, остават само двама-трима?! Едва ли не е виновен, че е останал жив. През 1965-а вече е председател на Софийския военен съд. Но след случая с Горуня и опита за сваляне на Тодор Живков се подменят изцяло шефовете на съда, прокуратурата, МВР. Хайде, пак без работа! И без спокойствие!

През 1965 година го пенсионират на 52-годишна възраст като най-младия генерал в България. Смъртта му на 29 октомври 2011 година го прави най-възрастния български генерал./telegraph.bg

 

0 коментара
Коментирай
ВАЖНО! Правила за публикуване на коментар
Име
Коментар