Силвия Домозетска е родена 1968 г. в Благоевград. Завършва със златен медал бивша Солунска гимназия и педагогика в Югозападния университет. Работи като репортер и водеща в канал “Пирин” на РТВЦ - Благоевград (1993-2003).

Емигрира със семейството си в Италия, където прекарва пет години (2003-2008). След завръщането си започва работа като специалист “Връзки с обществеността” в Регионалния исторически музей в Благоевград, а за няколко месеца и като медиен комуникатор в ДТ “Н. Вапцаров”. Омъжена, с две деца - синът й Любен и дъщеря й Магдалина са студенти. Вече две години майка и дъщеря водят вечерното авторско предаване “Открити карти” по Радио Благоевград, а понякога като водещ се включва и съпругът Димитър.

- Силвия, нямате телевизор, семейството ти не гледа телевизия. Коя е причината и как се живее без телевизия?

- Прекрасно се живее без телевизор. Мъжът ми има една реплика: “Тези, които не могат да се гледат в очите, гледат в телевизора”. Нашето ежедневие е заето от работа, служебни и случайни срещи, и като си помислиш колко голяма част от живота ни преминава така. За семейството имаме няколко часа вечер и ако това време го уплътним с гледане кой кого убил, какво насилие се е случило някъде, какви са драмите на другите хора, без ние да можем да помогнем - то животът ни се превръща в някакъв ад. Защото аз не мога да остана несъпричастна и да не изстрадам, гледайки случващото се.

При всички положения го вземам твърде лично, просто съм такъв характер. Такъв характер е и Митко, такива са и децата ни. Затова предпочитаме да останем насаме с проблемите на семейството си, с радостите, делниците и нещата, които на нас ни се случват, за да ги съпреживеем един с друг, отколкото да преживеем онова, което се случва в държавата според главните редактори на телевизиите. Защото какво друго се случва в държавата, ние не знаем - гледаме това, което те ни предлагат в 20, 30 или 40 минути. Мисля, че това е твърде манипулативно и подбрано, за да се държи едно обществено мнение, да се притъпява гражданската позиция на хората.

Поради тази причина изхвърлихме телевизора. Обичаме натуралния живот, да бъдем по-близо до природата, да бъдем максимално естествени, да се радваме на малките неща. Тук живеем в апартамент, а имаме къща в Симитли, по-точно в Ораново. Не си мислете обаче, че сме някакви асоциални типове, които въобще не се интересуват от случващото се в държавата. Просто избираме други средства за информиране. Едно от тях е интернет - мога избирателно да прочета новините, които ме интересуват. Не се интересувам от криминални новини, интересуват ме по-скоро икономическите и от социално-политическия живот на страната, и срещи отблизо с конкретни личности.

- Имаше ли конкретен повод да изхвърлите телевизора?

- Пет години живяхме в Италия и една от връзките ни с България беше телевизията - имахме сателитна чиния, следяхме много български програми. Страдах за България. В един момент решихме, че е дошло времето да се върнем, гледайки това, което показват по телевизията: мед и рози, красота, успехи на правителството и въобще на държавата. Когато събрахме целия си багаж от Италия и се върнахме, видяхме истинската реалност в тази държава и мъжът ми реши, че ще изхвърли телевизора. Направихме публично изхвърляне на телевизора, на телевизията от нашия живот.

- Сериозно, толкова манипулирани ли се чувствахте?

- Не, разбира се, това е в кръга на шегата. Ние анализирахме сериозно решението си да се върнем в България и открихме много причини, поради които да живеем тук. Но сериозно смятам, че телевизията е най-мощното манипулиращо и стресиращо средство.

- Наистина неочаквана оценка за човек, който 10 години е работил в телевизията.

- Работата ми в телевизията беше изключително положителен и хубав етап от живота ми по отношение натрупване на опит, познания и изграждане като личност. Завърших гимназия с отлични оценки по всичко и не знаех какво точно искам да стана. В един период реших, че ще се занимавам с астрономия, ще ходя в НАСА да се заминавам с астронавтика... някакви налудничави идеи, но не невъзможни и неосъществими...

- А идвало ли ти е наум да направиш много пари?

- Не, аз съм от поколението, което мисли парите за мръсно нещо, за съжаление. Винаги са ме вълнували неща, които са свързани с някакво ново познание - много се интересувах от биотехнологии и от биохимия, купувах си всички възможни списания, които имахме в средата на 80-те години. Четях страшно много, исках да се занимавам с литература, бях решила, че ще ставам писателка. Въобще някакви много разностранни интереси, без да знам какво точно искам да стана. По стечение на обстоятелствата записах педагогика в единствения институт в Благоевград - просто защото срещнах Митко и реших да се омъжа за него. Трябваше да остана в града, защото родих първото си дете, а година по-късно и второто.

- На колко години се омъжи?

- На 19. На 20 родих Любен, на 21 - Маги. През 1993 г., вече дипломирана, имах шанса да се явя на конкурса за репортери на РТВЦ - Благоевград за новооткриващия се тв канал “Пирин”. Работата ми там ми беше като шестица от тотото, без да съм осъзнавала - всеки ден имах възможност да се докосвам до различни неща, различни сфери. Имах щастието да се уча от хора, които наистина умееха да правят журналистика - Богомила Косатева, Валери Яков, Красимир Кушев, Елена Балдина, Юлия Кючукова, Зорка Бояджиева, Диана Икономова - въобще хора, които разбират от тая работа.

Хора, които ми дадоха занаята в ръцете наготово и безкрайно много съм им благодарна. Ние бяхме първите, които направихме сутрешно предаване, научихме хората да се събуждат рано, за да гледат телевизия. Много по-късно излязоха сутрешните блокове по другите телевизии. Канал “Пирин” стартира през 1993 г., дадоха ни един час ефирно време по националната телевизия - от 7 без 15 сутринта. В началото бяхме много недоволни, роптаехме и страдахме от факта, че ни дават такова негледаемо, трудно време. Но се оказа, че е много добро време, и виж сега как всичките телевизии го използват.

Много си обичах работата. Спомням си, в началото ми поръчаха да направя репортаж за 40 секунди ефирно време. Какви 40 секунди, човек докато си поеме дъх и каже две-три изречения, те са минали?! Казаха ми: “Добре, напиши каквото мислиш, че трябва да стигне до масовия зрител, и ще премерим времетраенето”. Написах го и излезе 35 секунди! Тогава разбрах каква е стойността на времето, колко много неща можеш да кажеш за 30 секунди и колко е важна всяка дума. Тази работа ми даде страхотен опит - научих се да ценя времето, изградих в себе си любознателност, любопитство, сетивност, комуникативност, отвореност към всичко, умение да слушам.

Умение да събера 4 листа с информация и от нея да избера само 4 реда, с които да занимая зрителя. Днешните журналисти в електронните медии не си дават сметка с какви словоблудства заливат зрителите си и колко е важна една дума, за да манипулираш мнението - затова съм изхвърлила телевизора от вкъщи.

- Живяхте пет години в Италия. Имаше ли колебание дали да напуснеш телевизията и да заминеш?

- Абсолютно никакви колебания нямах. Първо, защото съм човек на новите неща и новите усещания: една нова държава с различна култура, традиции, манталитет, език е изключително предизвикателство. И второ, защото заминах със семейството ми. Без децата да знаят една дума на италиански, ги записахме в италианско училище - в две различни паралелки, за да не си общуват помежду си и да научат езика много по-бързо.

- Как се справиха?

- О, справиха се блестящо, защото ако си поставен в една такава среда, имаш два пътя - да се отчаеш и да се откажеш да повярваш в себе си, в това, което ти се предлага като възможности, или да се мобилизираш безкрайно много. Слава Богу, моите деца избраха втория път, може би семейството ни е помогнало - с изключителна борбеност и упоритост набраха за много кратък срок инерция и станаха едни от най-добрите в училище. Може да звучи нескромно, обаче на една родителска среща учителките по италиански език казаха, че българите имат по-малко правописни грешки в съчиненията си на италиански език.

Много харесвам една мисъл: “Ако попитате хората дали са готови за успеха, всички ще ви кажат: “Готови сме!”. Но ако попитате колко от тях са готови да си скъсат задника, за да го постигнат малцина ще са съгласни. Много пъти казвам на моите деца, че успехът не е някаква даденост, никога не идва наготово. Той може да бъде няколко процента шанс, но това не е правило, а изключение. Правилото е: Газ до дупка!

- Допадна ли ти емигрантският живот? Липсваше ли ти родното място?

- На мен не ми допадна, въпреки че съм много контактна и общителна личност, лесно завързвам познанства, приятелства. И там, естествено, веднага успях да събера около себе си голям кръг от най-различни хора, от различни слоеве на обществото.

Пишех материали за в. “Струма” и това също много ми помагаше да имам повече контакти, да влизам в различни среди и слоеве, така беше възможно да бъда част от живота там. Но аз съм някакъв “вкоренен” българин - заспивах нощем и сънувах Благоевград: как вървя по улиците и срещам реални хора от града. Някаква невероятно силна носталгия. Тук май не си даваме сметка колко е хубава възможността да седиш на централния градски площад в оживен Благоевград и оттам да минат трима-четирима различни човека, с които ще се срещнеш и ще се заредиш; или пък да отидеш до Бачиново, да се насладиш на природата и на планината.

Не се оплаквам от живота в чужбина, ние там се справихме много добре и аз много се дразня понякога, когато казват, че се връщат тези, които не успяват там. Нищо подобно! Връщат се тези, които са готови да се борят и тук. Остават там тези, които са по-страхливи, струва ми се, тези, които привикват, дори и да не са доволни. Защото, ако питаш българите в Италия, които аз познавам: “Искаш ли да се върнеш в България?”, 80 процента ще ти кажат: “Искам да се върна!” Кога? “Някога”. Но кога точно? Не им стиска да го направят.

Много българи се върнаха. И това не са неуспелите в чужбина хора, напротив - те са тези, които там са успели нещо и си дават сметка, че могат да го направят и тук. Идват тук и вливат нови сили и нова визия за нещата и това е положителното, хубавото, полезното за България. Аз работех в офис, имах чудесна работа в една търговска фирма - никак не е малко за емигрант да постигне това на 35 години, без образование, защото дипломата ми там не се признава.

- Семейството ти е много задружно, а общувате ли с роднини и приятели?

- Свекърва ми е от Кимчеви - много голям и задружен род. Заедно празнуват празници, събират се, пеят, танцуват, изключително весели, много сплотени. Майка ми е от джумайския род Манасиеви, които не са толкова задружни, в смисъл - нямат този израз, но имат рефлекса на родовата принадлежност, което също е важно, както се казва - от сой.

Имаме приятели - невероятни, интересни хора винаги ни заобикалят. От години наред празнуваме Нова година в много голяма компания - пет-шест семейства заедно. С някои от тях може и дори да не се виждаме през годината, но на Нова година по традиция се събираме заедно и си разказваме всичко, което ни се е случило през изминалата година и посрещаме новата с някакъв особен дружески позитивизъм.

Задължително извън града - на хижа, за да можем да си приготвим храната сами, така че да може да се съпреживеят всички моменти на един съвместен живот, като в комуна. Имаме си определени роли: кой ще прави закуската, кой - новогодишната баница или новогодишната вечеря, кой ще измисли пожеланията... Вече много от децата ни пораснаха, със семействата останаха най-малките, но интересното е, че и порасналите идват със свой приятел или приятелка. Пример на малка общност, на един малък народ, който може да прерасне в един голям народ български. Нашият народ не е огромен и бихме могли да живеем отговорно и задружно, но... не знам какво ни пречи.

- Допада ли ти работата в Регионалния исторически музей?

- Работата като журналист много помага на пиара. Най-добрият пиар може да бъде само някой, който е бил някога действащ журналист, защото, от една страна, познава това, което искат да покажат медиите, знае кухнята, как да напише прес-съобщението така, че да накара много хора да повярват, че това е важно и да ги привлече за каузата на институцията. Като журналист отразявах новините, като пиар ги създавам и това е много хубаво и интересно.

- Опитваш се да помагаш и на театъра?

- Аз имам много големи влечения към изкуствата. Като ученичка рисувах, занимавах се с музика - пеех във вокалната група на Татяна Сърбинска към Младежкия дом преди години, свирех на цигулка, ходех и на художествено слово при Юлия Дживджорска. Имах определен афинитет към сценичните изкуства и много обичах театъра. За мене театърът е изкуството, което дава най-добрата симбиоза между всички жанрове и видове. Много исках да ставам актриса, като журналистка в телевизията винаги съм отразявала нещата в театъра. Затова ми е много болно сега, като гледам ситуацията в нашия театър. Театърът е моята изключителна радост, емоция, болка и бих искала да бъда полезна, защото мисля, че театърът е ключова културна институция в нашия град.

- Твоят син беше еднакво увлечен по биологията и изобразителното изкуство. Какво избра?

- В крайна сметка и двете неща вървят заедно. Учи изкуствознание в Художествената академия и успоредно много сериозно се занимава с изследване на пеперудите - често пътуваме заедно по труднодостъпни върхове, селца, чукари. Смята да запише паралелно екология. Занимава се и с журналистика - пише за сп. “Гео”. Сега е предложил и на други списания свои статии. Пише много добре.

- А кой го зарази с интереса към изкуството?

- Италия го зарази. Абсолютно съм категорична, защото преди да заминем за Италия, се интересуваше предимно от биология, зоология. В Италия го водехме по музеи, галерии, църкви, катедрали - там изкуството е навсякъде. И той много се запали, особено по ренесансовите художници - Микеланджело, Леонардо... Знае страшно много неща. Дойдохме си от Италия с повече книги, отколкото с друг вид покъщнина, донесохме страшно много книги, предимно свързани с изкуството.

- А Маги какво учи?

- Българска филология, пак аз я заразих с това. Тя има изключителна техническа мисъл, много добре се справя с всичко, има нюх, усет. Справя се блестящо и със софтуера, и с хардуера. Записа филология, защото някак си се подведе по мене, ми се струва. Аз много ги карах да пишат, да фантазират, да четат. Радвам се, че се събуди любовта към книгата у тях и към писането. Карах ги да пишат много есета: измислям някаква тема, те сядат и започват да пишат. После сядаме и четем.

Имаме много интересен случай. Митко много обичаше режима на тока през 90-те години. Децата бяха малки. Угасне токът, палим свещ и стоим няколко часа на тъмно. Какво може да се прави? Да се разказват истории, приказки. Митко изваждаше акордеона, започваше да свири и ние всички пеем. Спомням си веднъж учителката в детската градина ме пита: “Абе, Силвия, какъв е този ваш забавен живот, дето водите?” Децата са много открити и си споделят, искрени са, не умеят да крият неща от семейния живот. Учителката попитала: “А вие, Маги, какво правите у вас?”. “Ами тати разтяга акордеона и ние пеем”.

На децата им е останало наистина хубав спомен от тези задушевни вечери. Имаше едни малки апаратчета и Митко им прожектираше приказки. После взехме да правим анимираните герои, Любо ще нарисува, Маги ще напише текст - винаги някаква провокация във вид на игра. И какво ще учи - българска филология. Харесва си специалността, тръгна с мен в радиото. И тя е търсеща натура, надявам се, че ще намери най-доброто си призвание.