Преди повече от пет години желанието за нещо различно, да научи нещо за света извън нейния, довело Линдзи Солтцгивър от Лас Вегас, САЩ, в Кюстендил. 30-годишната Линдзи пристига като доброволка на Корпуса за мира, но след като се влюбва в България и в кюстендилския адвокат Димитър, решава да остане. Не казвам завинаги, защото съм поне малко авантюрист, искам да видя и да опозная много хора и места.

Авантюризмът на Линдзи не е случаен. Като малка е играла ръгби, а на 18 години заминава за три месеца в Аляска да чисти сьомга, живеейки без ток и вода. На 22 години отново работи в Аляска. Признава, че при първия й престой в това сурово място за пръв път почнала да открива света около нея - за пръв път била много далече от дома, при това сама. Това е и първият й опит да живее самостоятелно.

Сега се занимава с благотворителност като преставител на фондация "Сийгър" - нещо, което от малка иска да прави.

След като видяла и разбрала как и в какви условия живеят децата от Дома за деца с умствена изостаналост в с. Горна Козница, община Бобов дол, Линдзи решила, че имало няколко възможности:

1. Децата да се върнат в собственото си семейство или при роднини. Това е най-доброто, но е много трудно - казва тя - тъй като има много малка подкрепа за семейства с деца с увреждания в България.

2. Осиновяване - все още е малко и повече се прави от чужденци.

3. Приемна грижа - едно семейство приема едно дете, но не го осиновява, детето живее в семейната среда, но има връзка и със своите родители - по думите й тази услуга е решена много добре в Щатите.

4. Малки групови домове - това е, което е направено в Кюстендил и Бобов дол.

Фондация "Сийгър" всъщност е група от няколко чужденци и няколко българи. Шефът й е ирландец, има още американец, украинка, трима българи, а директорите са от Нова Зеландия.

Ние сме добронамерени. Не сме туристи, живеем постоянно тук и искаме да виждаме промяна. Някои от нас имат лични причини да искат да се занимаваме с това. Ние сме за закриване на всички домове, на всички места, където се събират много деца на едно място - това е вредно за развитието им.

Сега на дневен ред в семейството й е бебе. Засега изчакваме да заработи проектът с децата от Горна Козница, след това ще "работим" и по бебето.

- Линдзи, ти, а и фондацията, която представляваш тук - "Сийгър", сте се заели с много амбициозен проект, да дадете домове на децата от дома в с. Горна Козница, какво ти дава този проект?

- О, на този въпрос не може да се отговори с една дума. Как могат да се чувстват деца, които досега са живели при доста примитивни условия, а сега живеят в нормална среда. В нормална сграда, приветливо, чистичко. Това ми дава много радост. Най-вече знам, че трябваше да се преборим с огромни предизвикателства. Вярно е, че аз обичам предизвикателствата и искам тук наистина да се случи промяната.

- Смяташ ли, че ще успееш да се справиш с това предизвикателство, или с други думи, хората повече пречат ли ти, отколкото да ти помагат?

- Не, има пречки, има хора, които са техни автори, и за това има различни причини, но има и хора, които искат да помагат и ни се усмихват, когато извеждаме децата на разходка. Има хора, които са за това тези деца да живеят в по-нормален свят.

- Кои са повече, тези, които пречат, или тези, които помагат?

- Няма повече, по-директно ни влияят тези, които пречат, но аз знам, че тези, които помагат, също са на разположение и са готови да направят много, ако ли не всичко, за да се реализира тази идея за семейства, в които да се отглеждат деца с увреждания. Ние ще успеем, аз не се съмнявам в това.

- През лятото имаше доброволци от Англия, които работиха с децата, за да се адаптират те по-лесно към новия си дом и новия си начин на съществуване. Трудно ли бе те да бъдат убедени да дойдат на такава хуманитарна мисия?

- Не само че не трябваше да ги убеждаваме, но и беше много трудно да изберем кои да дойдат и кои да останат. Истината е, че тези доброволки, 26 момичета, ученички в католическо училище в Нюкясъл, цяла година са се подготвяли, за да дойдат на тази мисия в България. Цялото училище е работило доброволно през тази година, децата са продавали сладки, ходили са на съботници, мили са коли, за да съберат сумата, нужна за изпращането на групата в България. Още повече че връзките между фондация "Сийдър", която представлявам сега, и училището не са от днес или вчера, а от няколко години.

- Очаквате ли проблеми при преместването на децата в Кюстендил, най-вече от страна на съседите, как се разбирате всъщност с тях?

- Смятам, че няма да има проблем, не защото всички ни приемат, а защото и със съседите работим от доста време. Още при първата копка, каквото и да сме правили, сме го правили с тях. На откриването също имаше голяма група от хора, живеещи наоколо. Те дойдоха да разгледат, да видят къде, как и колко деца ще живеят, често питат колко души ще работят и въобще интересът е доста голям. Някои от тях дойдоха лично, други ни наблюдават ежедневно от прозореца. Най-бързо се отпуснаха децата, защото те не са предубедени, имаше и радостни и кисели физиономии, но смятам, че с времето нещата ще се променят. Още повече че след като се настаним за постоянно с децата в къщичките, предвиждаме да направим и голямо барбекю, на което да се съберат съседи и да опознаят отблизо децата и работещите тук.

- Провеждате конкурс за набиране на персонал, който ще работи с децата, има ли интерес от специалистите от местната общност за работа?

- Преценете сами, за двадесетината места имаме над 350 кандидати. При набирането на персонала най-важното беше да изберем правилните хора, най-вече хората да са силно мотивирани за работа с нашите деца. Ще има хора от тези, които ще назначим първоначално, които да не са разбрали за какво става въпрос, опитваме се да избегнем това нещо, но в едно съм категорична - компромиси с най-доброто за децата няма да правим.

Това беше един много труден процес, още повече че тук заради закритите подобни домове има страшно много квалифицирани кадри. В региона няма и много възможности за работа, всички имат поне финансова причина, за да искат да работят тук, така че кандидатите много се увеличиха. Това създаде допълнителни затруднения на екипа, който подбираше хората.

- Добре, а какво ще стане с останалите деца, които живееха в дома в с. Горна Козница, те кога ще се преместят в новите си домове в гр. Бобов дол?

- Това, което знам като предварителни разчети, е, че до края на месец септември. Въпреки огромните ни усилия обаче част от децата ще се преместят в новите си домове. Въпреки големите усилия обаче, част от децата в дома останаха, защото няма места в новите жилища в Кюстендил и в Бобов дол. Това са пет деца, за които ние активно търсихме друга форма за настаняване, и смятам, че вече намерихме начин. С помощта на община Кюстендил за тези пет питомници на дома в с. Горна Козница вече сме намерили нов дом. Община Кюстендил ни отпусна един от общинските си апартаменти, който в момента се ремонтира, за да се пригоди за деца и да се превърне в дом за тях. Няма да издавам все още къде се намира това жилище, но настаняването на децата там ще бъде краят в дома в с. Горна Козница. Очаквам този край с огромно нетърпение.

- Не е тайна, че в село Горна Козница искат домът да остане и Ви саботират по всякакъв начин. Преди време знам, че бяха правили снимки на едно от момичетата в дома през оградата и заплашваха, че ще ги пратят до медиите и ще ги разлепят в кварталите, където се изграждат новите жилища на децата, за да настройват хората срещу тях, как се справяте с това?

- За всеки е ясно, че няма ли ги тези деца в Горна Козница, селото е обречено на смърт. Помощ от хората в селото няма кой знае колко, не че ние сме търсили такава. Има противопоставяне от страна на ръководните фактори в селото, което обаче според мен не е нормално. Ние силно се надяваме, че в бъдеще ще имаме възможност да работим с община Бобов дол и с хората в селото, за да им помогнем с каквото и както можем, най-вече когато се решава какво ще се прави с материалната база там. Та я е в една прекрасна местност, голяма е, вярно е, че има нужда от цялостен основен ремонт, но би била прекрасно място за почивка или ваканция, за някакъв вид туризъм.

- А дом за възрастни хора, от каквито тук общините имат огромна нужда?

- Не, ние сме категорични, че сме против това да стане дом отново за когото и да е било. Проблемите с изолацията и липсата на достатъчно качествен персонал или възможностите да пътува такъв, за да работи там, отдалечеността от медицински грижи и възможности за забавления също е фактор против превръщането на сградата в дом за възрастни хора. Но може да стане много други неща, почивна станция или друг вид туристически център. Не искаме да извадим нашите деца оттам, за да настаним други хора в същата сграда, на същото място, само и само да се запълни сградата.

- Лесно ли беше да се съберат достатъчно средства за изграждане на тези къщички?

- Самите средства за изграждането на къщичките и тук в Кюстендил и в Бобов дол са от българското правителство. Ние от "Сийгър" имахме за задача да наглеждаме тези строежи, да помагаме да се предаде опитът, който имаме в Америка, в изграждането им, както и много важното - да съберем средства за оборудването на дворовете около тях. Всичко това не може да стане без община Кюстендил. Тя всъщност е водещата в този проект, ние само помагаме със съвети и в набора на персонал и обучението му. Въобще във всичко, което сме поискали, кметът на града Петър Паунов се е отзовал. В момента обаче събираме средства за обзавеждането на апартамента, в който ще бъдат настанени останалите деца от дома. Този апартамент има за цел да поеме останалите от дома в Горна Козница, но и да се превърне в т.нар. преходно жилище. Такива жилища няма на територията на община Кюстендил, а и в цялата област, а трябва да има. Целта на тези жилища е да подготвят домуващите в тях за самостоятелен живот. Да ги научат на най-елементарните неща, да си пазаруват, да си приготвят храна, да ходят на кино или театър, да могат сами да се грижат и обслужват. В тези жилища има 24-часова грижа от специалисти. Едва след като те кажат, че живеещите в такова преходно жилище могат да живеят и да се грижат за себе си сами, става и извеждането им от него и настаняването им в самостоятелни квартири, но това е следваща стъпка и за нея е още доста рано да се говори. За този апартамент, обзавеждане и оборудване, както и за издържането на персонала, парите дава фондация "Сийгър".

- Линдзи, след 5 години тук има ли все още неща, които те изненадват в отношението на хората или в начина им на живот?

- Да, вярно е, че въпреки петте години все още много неща ме изненадват. Когато дойдох в България, бях шокирана, като ми върнаха две ванилии вместо 5 стотинки в магазина, защото магазинерката нямала дребни. Сега вече подобни неща не ме изненадват, но няма да скрия, че бях неприятно шокирана, когато с момичетата от Англия изведохме децата, които ще домуват в къщичките, на разходка в зоологическата градина. За първи път видях реакцията на хората отблизо. Вярно е, че имаше посетители, които като ни видяха, усмихваха ни се и ни се радваха, но бях шокирана как няколко майки и бащи си грабнаха децата и избягаха в другата посока, сякаш сме заразни. Това беше огромен шок за мен. Въпреки това смятам, че с времето тези деца и подобни домове ще могат да се интегрират в обществото. Изведнъж обаче няма да стане. Нашите деца не са заразни, те няма да направят нищо лошо. Основното е, че те са деца като всички други.

Решена съм да остана тук, в България, защото виждам как нещата се променят. И всъщност промяната в отношенията на хората към децата и хората с увреждания е огромна. Именно заради това решихме със съпруга ми Митко поне засега да живеем тук, в България и Кюстендил.