Петър Михтарски е един от най-големите голмайстори в историята на българския футбол. Роден е на 15 юли 1966 г. Играе в “Пирин” Благоевград (1982-1989), “Левски” (1989-1991), “Порто” (1991-1992), “Фамаликао” (1992-1993), “Пирин” (пролетта на 1994), ЦСКА (1994-1995), “Майорка” (есента на 1995), ЦСКА (пролетта на 1996), “Волфсбург” (1996-1997), “Пирин” (1998-2000), “Левски” (2000-2001).

Шампион на страната и носител на националната купа. Голмайстор на шампионата през 1994/1995 с 24 гола. Бивш национал, бронзов медалист от Световното първенство в САЩ`94. Треньор е бил на “Пирин” (2002-2003), “Вихрен” (есента на 2004), “Беласица” (юни 2005 - октомври 2005), “Пирин 1922” (пролетта на 2006), младежкия национален отбор – пом. треньор, “Пирин” – пом. треньор (пролетта на 2008). В момента е асистент на Антони Здравков в младежката представителна селекция. Навръх 50-годишния си юбилей футболната легенда даде голямо интервю пред „ШОУ“.

- Г-н Михтарски, честит юбилей!

- Благодаря ви много!

- Навършихте 50 години. Малко или много ви се струват?

- (Смее се). Като бях младо момче, 50-годишните ми се виждаха едва ли не старци. А сега, когато самият аз навърших тази възраст, се чувствам още млад. Нормално е.

- Вие навремето как станахте футболист?

- Започнах от там, откъдето тръгва всяко дете - от улицата. Нашите ме заведоха да тренирам в школата на “Пирин”. При юношите треньор ми беше Йордан Попмихайлов – вечно ще му бъда благодарен. С него изкарах близо пет години. После при мъжете ме извика друг голям специалист – Васил Методиев.

Шпайдела лека–полека започна да ме налага при батковците. Така израснах – покрай великани като вратаря Христо Христов-Бараката, Борис Николов-Заека, Данчо Самоковлийски, Методи Стоянов – Мечо, Борислав Хаджиев - Шмайзера, Петър Цветков – Бел, Иван Бербатов... От тях сме се учили и аз, и Коце Янчев, и Зико Боздански, и Николай Петрунов, Румен Стойчев – Камачо, и Миро Митев - Главата...Много хора минаха, братле, през този отбор. Имаше от кого да вземеш по нещо, а сега от кого да се учиш?

- Спомняте ли си дебюта в „А“ група?

- О, разбира се. Няма как да го забравя. В мач от 20-ия кръг, на 30 март 1983 г., победихме „Хасково“ с 3:1. Аз вкарах два гола, третият беше дело на Коце Янчев. Паметен дебют! После, в следващия кръг, се разписах и при гостуването ни на „Тракия“ в Пловдив. Открих още в 5-ата минута, но паднахме с 1:4.

Тръгна ми като по вода, за един полусезон отбелязах 7 гола. Не е никак лошо за едно 16-годишно момче, нали?

- Признавам, че е така. Как ви спасиха да не ходите войник в ЦСКА?

- Ръководството на „Пирин“ имаше договорка с колегите си от София да вземат там само Янчев. Мен си ме оставиха у дома. Само за няколко дни стоях в школата на „4-и км“ на ЦСКА и се прибрах в Благоевград. Може да се каже, че е било за мой късмет.

- Най-яркият ви спомен от престоя с „Пирин“ във втория ешелон кой е?

- През 1983 г. изпаднахме от “А” група заедно с „Розова долина“, но останахме верни на клуба и извоювахме веднага промоция. Бяхме много добър отбор, взехме 20 победи от 34 срещи. Спомням си, че спечелихме първото място с 49 точки, а „Миньор“ (Пк) остана втори с 45. Паднахме само в Самоков, в Сандански... общо пет пъти.

- От кого сте се учили? Кои бяха вашите идоли?

-Във всеки наш тим имаше големи футболисти. Ако тръгна да ги изброявам, няма да ни стигне времето за интервюто. Иначе от чуждите харесвах много Карл-Хайнц Румениге и Кевин Кигън.

- Кога почувствахте, че вече сте звезда?

- Да ти кажа честно, никога не съм се чувствал звезда. Останах си скромен човек. Така и трябва да е. Но ме познаваха навсякъде хората. Стадионите бяха пълни, братле. Уважаваха футбола, уважаваха ни и нас. Тогава отборите играеха в едни и същи състави с малки изключения в продължение на поне 4-5 г. Играех във всичките мачове. Бях популярен. При нас, в македонския край, винаги го е имало този прословут „пирински“ дух. Мъжкарското винаги е било на преден план. Пред такава велика публика няма как да не се раздаваш.

- Автор сте на над 300 гола в професионалния футбол. Кои са най-ценните пет от тях?

- Не, ценя всичките си голове. Харесвам си ги. Много мачове, много голове. Но все пак, може би най на сърце са ми първите ми два гола за „Пирин“ - онези срещу „Хасково“

- Срещу кой защитник ви е било най-неприятно да играете? Кой ви риташе най-много?

- По онова време във всеки тим имаше твърди бранители. Ритали са ме доста, де. Може би най-твърдо влизаше Веско Евгениев от „Миньор“. В „Спртак“ (Вн) играеше един доста як стопер - Асен Михайлов. Той даже до националния отбор стигна.

- Получавали ли сте тежки контузии в кариерата си?

- За мой късмет - не. Имам само едно пукване на капачката, но това не може да мине за сериозна травма.

- Коя е най-фаталната ви пропусната дузпа?

- Имам няколко пропуснати дузпи. Веднага се сещам за една срещу „Славия“, когато бях в „Левски“. През 1991 г. на полуфинал за Купата. Бихме с 3:2 на реванша в „Овча купел“, но в първата среща бяхме отстъпили с 1:4. При 3:1 за нас се нагърбих с изпълнението от „бялата точка“, обаче Антонио Ананиев ми спаси дузпата. Още в следващата атака „белите“ ни наказаха за 3:2. „Левски“ отпадна от турнира.

- Имате ли вратар-абонат?

- Анжело Перуци. С него където съм играл, все съм му вкарвал

С ЦСКА на два пъти го наказах, после и с други отбори повторих упражнението.

- Вие сте част от селекцията, която през 1985 г. се класира на Световното първенство за юноши в Армения, и достигна до четвъртфиналите...

- Ех, връщаш ме към скъпи спомени. Кога ли ще се повторят нашите успехи? Под ръководството на Борис Ангелов – един отличен специалист, бихме Тунис в първия мач на Мондиала. Аз и Любо Пенев вкарахме головете. После направихме 1:1 с Колумбия с гол на Радко Калайджиев и с Унгария (Костадинов). На четвъртфинала ни спря Франция (1:2) или по-скоро един швейцарски съдия. Съперниците ни си вкараха автогол, но този го отмени заради...засада. Такова нещо не бях виждал!

- Кои бяха в отбора ви?

- Вратар беше Любен Жилков, в защита играеха Калканов, Павел Дочев, Митко Васев и Росен Пашов, в халфовата линия бяха Александър Димов, Радко Калайджиев, Ивайло Киров, Краси Балъков, Пламен Петков и Златко Янков, а напред се изявявахме заедно с Пенев, Сашо Бончев, Емо Костадинов. Бяхме силно поколение. Всички станаха отлични футболисти. Аз пък поставих рекорд по участия за младежите - 51 мача.

- На практика част от тези момчета изграждате гръбнака на онзи велик тим от Световното първенство в САЩ през 1994 г.?

- Така е. В онзи тим от Армения имаше много таланти, но някой от тях, за съжаление, не успяха да се реализират в пълна степен. Гордея се, че бях част от два от най-големите успехи в историята на българския футбол.

- В Щатите стигнахме до бронзовите медали. Къде е вашият медал?

- А, ето го. Държа го в хола. Докато си говоря с теб, го гледам и него. Медалът е на почетно място в нашия дом.

- Спомняте ли си дебюта в националния тим?

- Неуспешен беше. Дания ни би насред София с 2:0 (26 април 1989 г. – б.р.) и не можахме да се класираме за Световното в Италия. Аз излязох титуляр с №10.

- През пролетта на 1994 г. играехте в средняка “Пирин”. Повиквателната от Димитър Пенев не беше ли изненада за вас тогава?

- Честно да ти кажа този период (януари – май 1994 година) аз считам за най-силният в моята кариера. Тъкмо се бях върнал от Португалия, а “Пирин” беше предпоследен в “А” група. Преродихме отбора, завършихме в челната осмица и се класирахме на финала за Купата на България. Там паднахме от “Левски” с 0:1 след гол на Илиан Илиев. Аз играех страхотно, нямаше кой да ме спре. За мен не беше изненада повиквателната от националния отбор. Това е най-силният сезон в кариерата ми.

- Няма да забравя как купонясвахте около басейна, а въпреки това мачкахте Аржентина, Германия, взехте страха и на Италия...

- За всичко си имаше място и време. Не крия , че не излизахме от басейна. Песни, танци, ихо-аху. След победата над Мексико в Ню Джърси дойде някакъв рейс с наша фолклорна трупа

Дойдоха с носии, тъпани, акордеони. Пристигнаха и журналистите. Абе, събрахме се около 200 души. Направихме страхотна веселба. Стоичков игра хора, ръченица...

- Вие обаче влязохте в игра само в един мач – този срещу Мексико.

- Нищо, нали и аз дадох своя принос за успеха. Бях изключително щастлив, щом чух Пената да ми казва: “Ставай и отивай да загряваш”. Беше чест за мен, че влязох в игра, пък било то и за една минутка. Е, може би в срещата за третото място с Швеция трябваше да бъдем пуснати тези, които не играехме често. Поне да опитаме атмосферата какво е да се изявиш на Световно първенство. Но Димитър Пенев предпочете титулярите.

- През 1989 г. напускате любимия “Пирин”, за да кацнете на “Герена”...

- Е, нямаше мърдане. Аз няколко пъти бях отказвал вече на “Левски”. Този път треньорът Добромир Жечев беше най-настоятелен. Мисля, че добре се представих със синята фланелка. В първия ми сезон там записах 27 мача и 24 гола. Но малко хора сигурно знаят, че аз година по-рано вече бях играл за „Левски“.

- Това се случи на турнира „Георги Аспарухов“ през лятото на 1988 г., нали?

- Точно така. Аз даже станах голмайстор на турнира, взехме и купата. Бях се разбрал за всичко с хората от „Герена“, обаче „Пирин“ ме върна. Понеже имаше наредба, когато даден футболист се уволни от казармата, да подпише договор с клуба, който го е създал. На мен ми оставаше още една година от контракта с „орлетата“. Така се провали първият ми трансфер в „Левски“.

- И до днес може би най-големият кошмар за всички левскари в евротурнирите си остава онзи злополучен мач в Антверпен в турнира за Купата на УЕФА. Какво се случи? Защо допуснахте този невероятен обрат от 3:1 до 3:4 и то в добавеното време?

- Не мога да си обясня. Май и никой от участниците в тази среща, даже самите белгийци, едва ли ще даде смислено обяснение какво точно се случи. Гошо Славчев откри резултата, после Геленкиршен изравни. Скоро след това Гошо Донков вкара за 2:1 за нас, а в 89-ата аз се разписах за 3:1. Никой от нас не допускаше, че е възможно изравняване, а пък камо ли обрат. Но той се случи. Аз и до днес твърдя, че това е един от най-силните ми мачове в кариерата. Очевидно не съм се представил зле, след като именно в Антверпен са ме гледали и харесали хората от “Порто”. Не се срамувам от своята игра. За един нападател не е важно само да вкарва, важно е и да излиза на стрелкови позиции. Това е умението на нападателя. Получих много упреци след загубата в Белгия. За съжаление в аналите остава резултатът, който е 4:3 за “Антверп”.

- Вие сте участник и то от двете страни на “барикадата” в две от култовите загуби на “Левски” и ЦСКА, съответно 0:5 на 1 октомври 1989 г. с четирите гола на Христо Стоичков, и 1:7 на 23 септември 1994 г. с четирите гола на Наско Сираков.

- Да, така се получи. Съдба. Какво да сториш? Такъв ми бил късметът. С ЦСКА така се случи, че трябваше да играем броени дни след драмата в Антверпен. Бяхме сринати психически. Нормално беше да паднем. По ирония на съдбата пък, когато вече бях в ЦСКА, дербито с “Левски” се случи точно десет дни след победата над “Ювентус” с 3:2. Шефовете на клуба изненадващо уволниха треньора Божил Колев и на негово място назначиха Цветан Йончев. Тези сътресения нямаше как да не ни се отразят. За съжаление левскарите записаха най-голямата си победа във вечното дерби.

- “Левски” ви продаде на “Порто” за една доста прилична сума през лятото на 1991 г.

- Хареса ме техният треньор Артур Жорже. Да, обаче, аз като дойдох на “Драгао”, Жорже вече беше поел “Пари Сен Жермен”. Неговото място беше заел бразилецът Карлос Алберто Силва. В началото бях титуляр в атаката на “Порто” заедно с Емо Костадинов. Домингош лекуваше контузия. След като той се върна в строя, треньорът почна да пуска него, а мен ме забравяше

Аз всъщност не можах да заваря големия сър Боби Робсън и Жозе Моуриньо. Те дойдоха след мен. Така довърших сезона като резерва. Писна ми от това положение и настоях да ме пратят във “Фамиликао”, който беше нещо като дубъл на “Порто”. В този тим изкарах един отличен сезон. Много съм доволен от престоя си там. Бях щатен голмайстор на “Фамаликао”. През зимата на 1994 г. обаче се върнах в Благоевград и помогнах на “Пирин” да извоюва участие в евротурнирите.

- Как се озовахте след Световното първенство в ЦСКА?

- Ами аз всъщност преди това исках да се върна в “Левски”. Проведохме някакви преговори, бях известно време на “Герена”. Обаче тогава Георги Василев разполагаше с атомно нападение – Наско Сираков, Пепи Александров, Дани Боримиров...За мен нямаше място. Нормално бе да потърся друг отбор. Божил Колев ме покани в ЦСКА и аз приех.

- Вие се превръщате в герой при победата над “Ювентус” с 3:2 на 13 септември 1994 г. После този триумф беше почернен от решението на УЕФА да присъди служебен успех на “Старата госпожа” заради ваша нередовна картотека. И до днес витаят много тайни около този случай. Какво е вашето обяснение? Каква е истината?

- Виж, никой не може да ми отнеме двата гола. Никой не може да ми отнеме гордостта, която изпитах тогава. Всичките ми съотборници са герои. Я ми кажи, кой български отбор сега може да постави “Юве” на колене? Май няма такъв. Що се отнася до проблема с моята картотека, трябва да попитате други хора. Някой не си е свършил работата – това е факт.

- Кой ви предаде?

- Не зная и не искам да зная. Казаха ми, че бил твой колега - журналист. Натопил ни пред УЕФА, че не съм бил картотекиран в указания срок. Стана международен скандал. Разбрах името на този човек, но дори и да го обявя, полза никаква. Жалко, че по този начин, заради българската злоба и завист, ни задраскаха една велика победа.

- Защо се решихте на авантюрата в Майорка?

- Испанците ме бяха харесали след поредното издание на турнира “Хуан Гампер”. Лъчо Танев, който вече беше станал мениджър, ме уреди. Отборът не беше нещо особено, но аз си казах: “Защо пък да не опитам”. Изкарах есента на 1995 г. на испанския остров. Записах 13 мача и 4 гола. През зимата обаче се върнах на “Армията” при Гочето Василев.

- С ваш гол ЦСКА би “Левски” през пролетта и по този начин трасира пътя на “Славия” към шампионската титла. Какво си спомняте от онзи мач на 27 април 1996 г.?

- Бихме с 1:0. В 69-ата минута се получи едно разбъркване пред вратата на Пламен Николов. Аз отблизо довкарах топката в мрежата. По този начин влязох в историята, като един от малкото играчи, вкарали голове и с червената и със синята фланелка във вечното дерби. Беше голяма еуфория после в съблекалнята, защото по този начин бяхме прекъснали черна серия от три поредни години без победа над “Левски” и 9 поредни загуби.

- Разкажете накратко и за престоя си в немския “Волфсбург”...

- О, там всичко беше перфектно. Заминах уж на проби, не очаквах да ме хареста. Все пак вече бях старец - на 30 години. Треньорът на “вълците” Вили Нейман обаче ме одобри и подписах. Бяхме във Втора бундеслига, успяхме да извоюваме промоция за елита.

- Имате куп трофеи в богата си кариера. Съжалявате ли за нещо, което не успяхте да постигнете?

- Не. Горд съм със своята кариера. Като дете мечтата ми беше да стана футболист. Изпълних я. Като цъкна в интернет и видя статистиката – аз съм топ 9 на вечните голмайстори на България. Имам 158 гола в „А“ група. Ето това ме прави горд и щастлив човек./Блиц